В неделя сутринта ме събуди рев на магаре, което ме накара моментално да скоча и да се огледам около къщата, не толкова, за да търся магарето, колкото за да видя изгрева.

Защото разположението  на къщата е такова, че се виждат Огражден, Пирин, Петрич, множество села и изгрева действително беше разкошен.

Рева на магарето, пък ме зарадва, защото чувам, че магаретата са изчезващ вид, но за щастие все още не в този край.

След събиране на багажа, закуска, пазаруване на домашни ракии, вина и сладка, пране на блузи заляти от вино, най-сетне се организирахме и тръгнахме към с. Гега.

Там, на площада, свършва асфалта ... или горе-долу там. Поемаме към пътя, който е избрал водачът за изкачване към върха и една жена веднага се опита да ни върне в обратна посока. Оказва се, че единствената туристическа забележителност в района е манастирът „Св. Георги“ и всички туристи попаднали в селото се очаква да го посетят него. Поне двама от местите най-подробно ни обясниха, че ако искаме да посетим манастира, ще трябва да се разходим до третото село, за да вземем ключа от попа. Ние ги излъгахме, че това ще го направим на връщане (не, че не беше по принцип такава идеята) и продължихме.

Сравнително бързо излязохме от селото и над него се откри страхотна гледка към Беласица.

След това километри и километри вървяхме по пътя покрай границата с Македония.

Нищо по-особено не се случи, освен че ни спипаха граничните. Оправдахме се, че сме знаели, че трябва да се обадим, но сме мислили да минем по долния път. Добре, че хората бях съвсем културни, и макар, че единият ми изглеждаше доста педантичен, ни оставиха да вървим нататък.

По някое време се отклонихме от границата и започна леко изкачване към върха. Пътя наистина беше щадящ от гледна точка на изкачване, но не и от гледна точка на километри. Когато стигнахме до върха, около обяд, бяхме изминали 16 км, т.е. разстоянието, което бяхме изминали за целия предишен ден.

На върха падна търсене на реперната точка, но я открихме и си снимахме обувките на нея.

Странен връх, защото съм свикнала на по-високи, от които се открива повече гледка, но както и да е. И мисълта, че си изкачил най-високия връх на съответната планина топли. 

И тъй като бяхме ходили достатъчно се примолихме да се върнем по по-пряк път. Макар че, колкото и да е по-прях, бях сигурна, че съвсем няма да е пряк ...

Минахме през единствената преспа сняг и снимахме жълтите минзухари:

Оказа, че се по-прекия път е официалният, защото по него имаше маркировка. Не, че природата не се беше опитала да я заличи на места:

Маркировка хубаво, но проклетият път беше доста стръмен на места и от средата нататък някъде краката започнаха доста да ме болят.





Добре, че като слязохме по-ниско пролетта се беше настанила трайно и цветовете и ароматите бяха омайващи, та не мислех толкова за краката. Голямо снимане падна на планини и дървета, и агнета, и магарета и т.н.:

Когато се добрахме до Гега се оказа, че сме изминали близо 30 км, което направи общо 46 км за двата дни.

Вкъщи бях към полунощ, след 70 км кошмарно шофиране в тъмното по чорапи.